Кой съм аз

Тук няма да прочетете нищо уникално

Роден съм преди 55 години в Ботевград. Нямам никакви роднини там. Стечения в живота на родителите ми. Отгледаха ни в това градче заедно със сестра ми, по-голяма с две години от мен. Баща ми се пенсионира като инженер-геолог. Покойник  е от 2008 г. Майка ми е пенсионирана начална учителка, жива и здрава на 86 г., обслужва се сама и продължава да живее в Ботевград.

Коренът ми е от Северозападна България, от две села още малко по на север от сегашния град Монтана. С тях е свързано детството ми през ученическите ваканции.

Завърших ботевградския Техникум по механо-електротехника „Христо Ботев“, специалност „Полупроводникова техника“. След влизането си в казармата през 1983 г., не съм се връщал там за повече от едно-две пренощувания.

През редовната военна служба бях в Строителни войски. Ако изключим юношеските разочарования на „нежния фронт“, това беше първото ми голямо разочарование. Исках да служа в бойно поделение, да нося оръжие и да ходя на военни учения. В здравния ми картон обаче пишеше ОГВС (ограничено годен за военна служба). На военната донаборна комисия ме диагностицираха с проблем в слуха. Не е измислен, въпреки че е незабележим за околните.

Истинската причина, обаче, се оказа друга. Писаря на ротата скришом ми показа моята донаборната характеристика. Там с дебели сини линии беше подчертано, че и двамата ми дядовци са „привърженици на фашистката власт и след победата на социалистическата революция си остават такива, като във всичките си действия се опълчват срещу решенията на народната власт“. Всъщност, и двамата умряха от старост, макар и ранна старост …

Нося името на дядо си по бащина линия Петко Горанов Ценов. Бях в четвърти клас, когато си отиде и не успях да му покажа, колко много значи за мен. Уважаван и предприемчив човек според разказите на всички. От най-големите притежатели на едър земеделски инвентар във Фердинандска околия, която никой по онова време не е наричал Северозападнала България. Съден от Народния съд, със смъртна присъда, лагерист. Историята на оцеляването му е интересна, но не е за тук.

Това бяха линиите със син цвят в характеристиката ми. Сега, с чувство за хумор си припомням, че имаше и червени: „правилно идейно преориентиран, литератор, активен спортист, отговорник по физкултурната дейност в комсомолския отряд“.

Не успях да продължа техническото си образование, дори и не успях да кандидатствам – лоша самоорганизация. Съвпадането на престоя ми в Строителни войски, където имаше преобладаващо присъствие на момчета от турски етнос, с Възродителния процес, ми дава повече информация по въпроса от други мои връстници, живеещи далеч от онези населени места. Очертаваше се и голяма задръжка на набора ни и това ме накара да подам кандидат-студентски документи в СУ. Беше успешно и на 5 октомври 1985 г. във военната си книжка получих печат „Уволнен поради изтичане срока на службата“.

Хареса ми в Университета и окончателно изоставих инжинерното поприще. Едно нещо все пак бих желал да отбележа тук: опитаха да ме направят доносник. Години по-късно запознати ми казаха, че въпросното лице, което ме привикваше, е бил главният човек на ДС за Софийския университет. Между четирите срещи, които имах с този човек, разговарях с родителите си. Дължа им огромна благодарност, защото те ми помогнаха да стана наясно със себе си тогава. Ето завършващите им думи, баща ми: „Отрежи го тоя!“, майка ми: „Това ще наруши душевното ти равновесие. Ти не си такъв човек“. Послушах ги. Е, като състезател от представителния отбор на Университета по лека атлетика тогава, не заминах на нито едно задгранично състезание, но това беше всичко.

Режимът си отиваше. Мимикрираше с перестройка, Клуб за гласност и преустройство, Екогласност, Русенският клуб … Не съм присъствал на този скеч, както се оказа впоследствие – побоя над демонстранти от Екогласност от милицията пред „Кристал“, но още на другия ден станах техен член. Беше около месец-два преди 10 ноември 1989 г.

Извън семейството ми, другото е статистика. За семейството пиша отделно, а статистиката – намерих някаква професионална автобиография в РС-то си – който го интересува, да я отвори.

Моето семейство

Съзнавам житейската глупост, да стана баща на 25 години. Не съжалявам, защото имам прекрасна дъщеря. Раздялата с майка й си остава най-тежкият ми период в личен план. Така е било писано, а Бог е справедлив, защото и двамата сега имаме прекрасни семейства.

Дъщеря ми, Лилия, е родена на през октомври, 1989 г.

Възпитаничка на СУ „Св. Климент Охридски“, колега, както обичам да се шегувам. Магистър по „Международни отношения и европеистика“ от Централно-европейския университет в Будапеща. В момента е част от ръководния редакторски екип на бизнес информационна агенция SeeNews.

Съпругата ми, Маргарита, е инженер от ВХТИ-София, сега ХТМУ.

Израснала във Велико Търново в семейство с богати традиции, от които и двамата непрекъснато черпим животворни сили. Прекрасни хора.

Маргарита е мотора на семейния бизнес. Направи успешен старт-ъп проект в туризма и вече трайно е на пазара. За какво става въпрос, можете да видите тук: www.viapontica123.bg .

Ангел е нашият син. Роден е юни, 2005 г.

Тази учебна година, 2019-2020, е новоприет ученик в Националната финансово-стопанска гимназия, София.

Останалите членове на семейството са с имена Гръм и Рейджи

Защо съм кандидат

Близък мой приятел, PR по занятие, като му казах, че смятам да се кандидатирам, ме накара да напиша пет причини защо го правя. Написах четири, за пета не можах да се сетя. Ето ги:

Защо ?

* Защото е отговорно. Аз харесвам отговорната работа и съм свикнал да служа.
* Защото е динамично. Динамичното ежедневие е радост.
* Защото имам опит. Искам да го дам и да почувствам удоволетворението от успеха.
* Защото България се нуждае от промяна, а един столичен район е съществена част от България.